В испанското село Боторита, близо до Сарагоса, през 1975-1976 г. са открити бронзови плочки, които впоследствие стават известни на научния свят като Bronces de Botorrita. Плочките са изписани с руническо писмо, което ги прави интересни за нас. При една от тях текстът е много добре запазен. В най-голямата има двайсетина руни, другите две плочи са абсолютно повредени. Те са обект на изследване от испански и германски експерти, които са единодушни в заключенията си - руническото писмо е непреводимо. Ето какво казва по този случай професорът от университета в Сарагоса, Франциско Белтран: Със зананията, които имаме за иберите - твърди той - за този език няма отправни или паралелни точки, по които можем да достигнем до неговото разчитане. [Con los conocimientos que ahora se poseen del ibйrico -afirma-, es imposible traducirlo. Es una lengua de la que no existen paralelos o puntos de referencia, por lo que apenas se avanza en su interpretaciуn.] Колегата му Хавиер Бертран, както и немските учени Хайнер Айхнер и Волфганг Майд достигат до същите негативни изводи. Тъй като това изследване няма за цел историята на опитите за превод, ще посоча следните източници с повече информация по този въпрос: статията Bronce de Botorrita в Wikipedia, а също материали в Arxeos и TITUS. Най-основната грешка, която допускат немските специалисти, е, че те търсят "готската следа", която евентуално да ги доведе до изворите на немския език, тъй като смятат готския за немски. Иберийската теза, от която изхождат испанците, е повече или по-малко свързана отново с германския генезис на селто-иберите. При разчитането на тази писменост аз изходих от тезата, че готите, в частност визиготите, са изконно тракийско население и ако плочките са тяхно дело, то за "носещ" език може да бъде използван българският. Тази теория за тракийския произход на готите (чийто привърженик съм отскоро) е оповестена от доктор Ганчо Ценов преди около сто години. Тя именно в голяма степен предопредели успешния превод на рунния текст - резултат от правилната изходна точка, а именно, че българският, а не селто-иберийският или германският, е носител на смисъла, вложен в текста. Предварителни съображания при подхода към превода 1. Много от руните, открити на територията на Европа, са изписани върху линия, която се простира от край до край на изписвания текст. Тази линия според мен е поставена, за да има прегледност при разчитането на текста и да не се излиза от предполагаемата "разрешена" траектория по хоризонтала. При първолаците това "разрешение" допълнително e уточнено и по вертикала, докато при обикновените тетрадки за ученици разрешението е само по хоризонтала. Липсата на такава разрешителна линия в разглеждания рунен текст очевидно говори за опитността на древния калиграф, която предполага множественост (професионалност), а не инцидентност на извършваната дейност. Допустимо е наличието и на други плочки, изписани по същия начин (и то в голямо количество), но неоткрити досега. Практиката за изписване на бронзови плочки на територията на Европа е римска. На такива плочки са се изписвали данните за римските войници, които са се съхранявали на две места в Римската империя - едната плочка в Капитолия, а другата в областния център на дислокация - прототип на днешните архивни центрове. Първоначално са били дървени и едва след като съответната персона се е издигала в ранг, предполагащ бъдещото оцеляване в битките, данните са били пренасяни на бронзова плочка. Предположението за произхода на тези плочки е, че те са продукт именно на такъв калиграф, притежаващ високи качества, наречени в по-ново време професионални. Руните на страна А от интересуващата ни запазена плочка притежават една особеност. До четвърти ред са изписани в по-свободен интервал на редовете, докато след този ред интервалът видимо се намалява. Т.е. предполагаемата опитност на преписвача е доказана, тъй като той осъзнава още преди половината текст, че започнатата по-свободна реализация към края ще доведе до осезателна липса на място. Сгъстяването по хоризонтала се съпровожда и от сгъстяване на интервалите и по вертикала. Това му позволява да реализира единадесет реда на страна А. Страна Б притежава същата особеност на изписване с тази разлика, че надписът внезапно прекъсва своя вътрешен ход на осми ред и въпреки че има място за още два реда, той завършва с един ред, изписан съвсем свободно на останалото пространство. 2. Фабулата на превода на страна Б притежава забележителна стилност и съдържателност на изложението. Такава смисленост на изказа е характерна за старобългарската литература през и след Х в., където е лесно обяснима с политическото и културно развитие на обществото, с християнската култура, обогатена с елинска философска мисъл и т.н. Такава смисленост не може да се получи, ако съответствието руна-буква, използвано при превода, е резултат на някакво съвпадение и получените думи са прищявка на случайността, облечена в българска реч. Дори да има някои грешни съответствия руна-буква, което е напълно възможно, това не се отразява особено на високия стил на превода. Такъв висок стил и поучителност са характерни за Новия завет, един от най-авторитетните писмени извори на древността, докато в Стария завет моралният кодекс е различен и убийството, клането съвсем не са изключение. Ще посоча популярния епизод, когато вегетарианецът Каин убива "касапина" Авел и оттогава е синоним на убиец. Предполагам с тази случка е свързан и втори ред от превода, където по забележителен начин, само с няколко думи, е порицано клането на овце. Още повече че диалектното "уфци, фци" все още е в употреба в селата на югозапад от Варна, а в българския фолклор има много песни, жалеещи клането на агне. Тези български думи и народностно съзнание по необясним (надявам се думата "необясним" в скоро време да бъде обяснена от автохтонното течение в българската история) начин кореспондират с артефактите от с. Боторита край Сарагоса, където досега не са открити други тракийски находки. Изложението в оригиналния текст е съпроводено от употребата на "двоеточие". Това двоеточие винаги сепарира основната, кодова дума в текста - ПИЩМ, и не винаги "улучва" останалите думи. В предложения превод съобразяването с този знак е около 75-80 %. Това ме навежда на мисълта, че древният калиграф е познавал в известна степен езика, който препредава на плочката, но не е бил наясно в детайли с речевите особености на изложението. Кодовата дума винаги е сепарирана от двете страни, което говори, че й е отдавано особено значение пред останалите слова. Това определено превръща текста в проповеднически и наставнически. Явно старобългарският църковен стил е резултат от древна проповедческа словесност, върху която израства по-късно християнството. Именно тази проповедност и засвидетелстването й върху артефакта от Боторита според мен определя разпространението на християнството по българските земи много преди елините да си присвоят арменската идея за църковно узаконяване на християнството. Как попада този артефакт на Иберийския полуостров е въпрос, на който следва да се отговори внимателно и професионално. На този етап не мога да дам сериозен отговор дори и на най-основния - дали той е местно, или внесено произведение. 3. Разглежданите плочки, както отбелязах, не са неизвестни на научните среди. Немски учени правят и публикуват преводи на руните, които, за съжаление, са лишени от съвременен смисъл. За обяснение на своята несполука те предлагат версията, че руните носят информация от забравен език, употребяван някога на полуострова. Те също робуват на предположението (което се смята за доказано в европейските научни среди), че готите и визиготите са германски племена, като за доказателство се използва самото предположение без необходимите веществени или логично изведени доказателства. Техният език е наречен от изследователите келто-иберийски. Настоящата статия няма нищо против името "келто-иберийски". Тя само допълнително уточнява, че този келто-иберийски е автентичен тракийско-български, с което именно се повдига завесата над тайнствените плочки. Предложеният по-долу превод визира страната Б. Веднага искам да уточня, че това не се отнася за страна А. Страна А притежава три руни, които не са употребени в страна Б, и твърде е вероятно страна А да носи информация от език, сроден или близък (диалект) по отношение на езика от страна Б. Но, тъй като до представянето на този материал декодирах и страна А, осмелявам се да твърдя, че тя също е на български език. Стилът обаче е твърде многословен и засега не мога да предложа съвременно звучене. 4. Друго основно съображение е, че матерният език е един изключително устойчив модул, който запазва своята независимост през хилядолетията. Доказателство за това са например словата "За буквите" или "Азбучна молитва". Те са абсолютно разбираеми за обикновения български читател въпреки хилядолетната отдалеченост от източниците. Очевидно е, че 1000 г. явно не са толкова голям период, когато разсъждаваме за устойчивостта на речта към външни (чужди) езикови влияния и нормалният период на "разбираемост" вероятно е 2000 и повече години. От тази гледна точка българите от Х в. би трябвало да се разбират без проблеми с изконното тракийско население отпреди елинското идване на полуострова и след като по българските земи не се говори друг език освен българския (основно), идва естественото заключение, че българският е тракийски език. Тази простичка истина е оплетена с всевъзможни геополитически, църковно-политически и расово-политически разсъждения, за да загуби леснотата на своето разбиране. Като резултат се стига до "научни" открития, че има прабългари (прагърци, праруси, праавстрийци обаче, естествено, няма), че българското християнството е получено от елините, че траките нямали писменост, че Крито-Микенската цивилизация също е елинска, въпреки че по това време елините въобще не присъстват на историческата сцена, че българите нямат нищо общо с траките, а пристигат от Азия на коне, пеша и лазейки и т.н., и т.н. Ето това основно разсъждение, че българите са древно население и кирилицата е древна писменост доведе до "светкавичното" в исторически план разчитане на руните от Боторита. За да определя кирилицата като по-древна от глаголицата, използвах най-простия способ: сравнително-визуалния. Калиграфията на глаголицата е изключително близка до калиграфията на две други писмености, чиито автори са известни личности и почитани в страните си - това са арменската и грузинска писмености (арменците твърдят, че това е един и същ човек, но това няма отношение към нашия проблем.). И трите писмености носят почерка на една "барокова" закръгленост на буквите, една елитарна изисканост на изображението, което носи не само информационен, но и естетически елемент. В това отношение кирилицата по своята строгост стои по-близко до математическата рязкост на рунното изображение, ето защо и предпочитанията ми бяха на страната на кирилицата. След това използвах основния постулат на трасологията, който, казано накратко, гласи, че всяка човешка дейност оставя своите следи или липси. "Следите" на руните от страна Б съвпаднаха напълно с буквите И, П, Ш, Щ, М, Л, Ж, Н и отчасти с Р, З, Д, О, Ь и Д. Ползвайка А от глаголицата и значенията на Х, Г, С, Я и Б от предишни тъкувания на руни заедно със споменатите съвпадения, страна Б "проговори" на български. За страна А допълних - рунно "О" с медиана = Ф и втори Г и З. 5. В периода на работа се оказа, че думата, преведена като ПИЩМ, се повтаря многократно. Тази първа преведена дума от страна Б съдържа поне две съвременни български думи - пиша и ща (искам). Тази полизначност в съвременния български не може да се предаде само с една дума и избрах "пиша", която при четене трябва да се разбира, като "пиша и повелявам или повелявам и пиша". Интересното е, че при тази подредба всички новополучени редове завършват на НМ (НаМ), което ме навежда на мисълта, че това подреждане "уцелва" вероятния древен източник, от който са преписани руните. Повторението на думата в оригинала би трябвало да носи евентуалното важно послание на калиграфа на плочката, ето защо избрах една подредба на руните по целесъобразност и ги номерирах, като думата ПИЩМ беше в началото. Тук си позволих да използвам един основен прийом на старобългарските калиграфи, а именно, да си спестяват изписването на някои глоси, които според тях са били разбираеми и без изписване. Така главните букви в предложения превод са в точно съответствие с оригинала, докато малките съм добавил аз. 6. Съществува и още една археологическа находка с кратък надпис, която е наименувана от испанските археолози La bola de catapulta - топка - гюлле за катапулт. Ако приемем напречната сепарация (която не съм означил като буква в съотношението руна-буква) за "И" (приета за такава в настоящата латиница и старобългарската кирилица), надписът приема вида на АВИО. В неосветената от слънцето част на топката се вижда нещо като съвременно "З", което обаче е под предполагаемата траектория на надписа. Под пръстите на държащия топката също се виждат знаци, но всичко това е крайно недостатъчно, за да се даде някакво цялостно мнение за надписа. Видимите знаци са същите, както от плочката, и са от същата писменост. Не е грешно да предположим, че създателите на плочите и топката принадлежат на обща езикова група. На тази общност не са й били чужди бронзовите съдове и катапултите. Тя може да е свързана с римското господство на полуострова, но може и да е по-древна, местна. Фактология на превода 1. За пълния текст на плочките и за снимки вижте страницата, поддръжана от Франкфуртския университет - TITUS. В нея също така ще видите фотографии на руните (специална преработка), на които ясно е изобразена калиграфията на всяка руна от двете страни на плочката. За останалите плочки от находището - справка на Arxeos. Тук заслужава внимание Голямата плоча, която носи същите руни в единия си край. Останалото е повредено. Тя е датирана ІV-V пр.н.е. и "връща" българската реч на около 2500 г. пр.н.е